Прагматизъм

Българските студенти в Англия със замразени заеми за издръжка

Кифла

Българските стереотипи.

Реформи и реформаторски блокове

Елитарно или егалитарно образование.

Похищението на Европа

К. Марашева

Матури 2014

С какво да се гордеем?

29.11.13

The Green Mile


Така и не ме оставиха намира тези двамцата. Все в най - неподходящия момент ще се
вяснат, да му се невидяло. Тамън им позабрави човек неприятните, отчаяни от живота
физиономии, и ето ги пак - да ми нарушат спокойствието, не друго. Сложили даже новите
униформи, сякаш ще се срещат я с някой офицер, я с някоя по-важна клечка… Да не говорим,
че пък и тези парцалки не са нищо особено - единствената причина за някаквото им там
чувство за власт и надмощие, като им ги махнеш - същите са като нас, затворници. Бях
започнал да свиквам тъмнината да ме поглъща, а пък и добре се разбирахме с нея - хубаво
ми беше в домa на изцерението, дето тези глупаци, моля ти се, ще го наричат карцер. Край -
ще да се излиза вече, свободата ме зове . Покайвам се и се усмихвам - няма да ги разигравам
повече господата охранители, грехота е.
Тут е продажник, отчаял се от живота - чисти килиите и мие пода на затвора, за да вземе
някой друг долар и да почерпи пияниците от входа с долнопробен концентрат. Ако вземе
случайно та му остане нещо в излишък, хич не се замисля - в пиене пак ще го инвестира или
в цигари. Лесен съучастник е, ако му знаеш слабото място - пък аз, като старо куче, добре ги
познавам чуждите пороци. В мига, в който му предлагам десет цента за парче вафла, без да
се замисли, ми я подава през решетката. Всичко върви по план - остава само да стане време за
рутинната проверка на килиите. Кой ли ще е късметлията този път?
Ето го и Брутъс - както обикновено не бърза да се прибира, а и защо да го прави - жена му
кой знае откога се е отказала от готвенето, за любовните ласки не ща и да си помислям. С
бодра стъпка наближава към моята килия - така се вживява в проверката, като че ли от нея
зависи не кой ще отиде в карцера и кой ще яде повече яхния, а кой ще e новият губернатор на
щата и какъв ще е следващият ход на външната политика на страната.
Вижда ме как съм се опулил срещу него и се вторачва - какво гледа, обаче, и той не знае.
Нищо не подозира, пак ще да съм полудял нещо. Поглежда ме нагло с ехидна усмивка, която
ме кара да не мога да се сдържа. Сърцето ми бие учестено и ръцете ми се потят от нетърпение
да науча това гнусно животно, обречено цял живот да дели покрив с тъща си, кой е Лудия Бил
всъщност. Плясвам с ръце бузите си и шоколадът го опръсква. Лицето му за миг стана по-
красиво отвсякога - малките прасешки очички не се виждаха вече, а самодоволната усмивка
съвсем изчезна - изведнъж въобще не му се струвах смешен. Видя ли сега кой е по-хитър,
умнико, получи ли си го най-накрая?
Гордостта му е потъпкана от някакъв полудял убиец и изнасилвач, наплюл го с вафла. В
такива моменти сигурно се чуди защо въобще се е захванал с тази работа - ами защо ли - то
и мен да ме бяха скъсали на изпита за ченге, и аз сигурно щях да пазя затворниците да не си
теглят ножа сами, преди да бъдат екзекутирани.
Щял съм пък сега да ходя някъде - това ще да е поредната забавнa приумицa на Брутъс
и Пол. Oбичам ги тези двамата авантюристи, да му се не види! Kъде ли ще ме водят ? …
Викнали са ми момиче, сигурен съм - ще се сетят и те най-накрая какво му трябва на Бил.
Момиче - няма какво друго да е.
Вързаха ме и ме завлякоха към карцера - долни лъжци и предатели... Пак ще ме хванат
лудите там - не, не, не - не искам!
Светлината я нямa и само шумът от трясъка на вратата продължава да кънти в ушите ми.
Онези двамата сигурно сега се хилят самодоволно и тържествуват. По-скоро Пол се смее, а
Брутъс засрамено продължава да трие шоколада от лицето си - да, обаче срама няма да успее
да изтрие - и да го крие, аз, като изляза, пак ще знам, че съм с едно напред и го водя - гадното
костюмирано псевдо ченге.

Златна Тодорова

Кифла

Ужас - едва ли съществува по-точно определение за онова, което изпитвам, сблъскам ли се с така наречения синдром на кифлите. Харесвам както авангардния стил на обличане,така и разкрепостения начин на мислене. Понякога дори прибягвам към кича и натруфеността - все неща, които лесно биха ме доближили до кифла обществото, в което, за да членуваш, не се изискват дори много усилия, а пък е и модерно, така че защо да не се пробва човек - малко повече въображение и смелост са достатъчни, за да го докараш, било то и само на външен вид. Онова, което ме отвращава, е не физическата опаковка на кифлите, с която така или иначе съм се примирила, че ежедневно ще се сблъсквам - отчайва ме блясъкът в очите на днешната младеж, която се вдъхновява единствено от пайети, пищни деколтета и дебели вратове с ланци по не знам ти колко грама. Искреното благоговение пред скъпи коли и маркови дрешки е вече не  просто интерес или разпускащо хоби за любителите на лукса, а идеал, към който всеки се стреми

Желанието да бъдеш, а не просто да изглеждаш посредствено, е именно причината, поради която се ужасявам от масовото разпространение на кифлата . Всеки има право да изглежда както пожелае, но когато проблемът се превърне в унищожител на ценности и убиец на всякаква перспектива, различна от чалга клубуването от понеделник до неделя, именно  тогава не бива да се стои безучастно и просто да се цъка с език. Мълчанието е примирение , а не несъгласие - за кифлите даже е и знак на подкрепа, а защо пък  не и на уважение и почит.


Да бъдеш част от обществото на кифлите не се изразява единствено в това да носиш дрехи с тигрови шарки или да не можеш да прецениш, че шепа фон дьо тен е повече от прекалено за излизане на разходка в парка. Ако искаш да се титулуваш с названието кифла и другите да те разпознават като такава не само по облеколото, което е първа стъпка в кифлотрансформацията, но и по цялостното ти излъчване и поведение, е нужно искрено да се радваш на всяка една случка, която новият облик ще ти донесе като бонус по време на преобразяването. Дали е гадже мутра, почерпка уискенце в кварталното заведение от особено представителен джентълмен или просто звучно подсвиркване на улицата от група зажаднели за Бог знае какво момчетия, не е от значение. Кифлата преживява всеки един подобен момент от ежедневието си с огромен ентусиазъм - за нея екзистенциално е не само дума, с която да се надува пред дружките си, използвайки я за щяло и нещяло. Eкзистенциално е и всяко събитие, признаващо я за част от масатa, но все пак и за малко по- така от останалите - я заради силикона, подарен  ѝ от родата за бала, я заради новия extension, я заради роклята от клипа на Преслава, с която толкова се гордее открай време.

Безспорно тенденцията на разпространение на синдрома Кифла е изключително тревожна. Далеч по-тревожни обаче са именно всички онези фактори, правещи възможно съществуването на такъв феномен . Технологичният свят, в който живеем, допълнително улеснява масовизацията на кифлата - кой  в днешно време не би предпочел да се скрие зад малкия екран на компютъра, позволяващ му да се превъплъти в когото и каквото пожелае, вместо да се покаже на света с всичките си недостатъци и недъзи. Колко по-лесно е да заличиш това, което не харесваш от себе си с няколко клика на мишката, макар и да знаеш, че промяната е само в киберпространствения свят, отколкото да се изправиш лице в лице с реалността, която, разбира се, е далеч от фотошопирания вариант на перфектната фигура и безупречно чистото лице. Какво толкова , като сбъркаш няколко пъти някакво си о или у, докато чатиш във фейсбук  - или клавиатурата ти е бъгната,  или пък съвсем случайно е станало от невнимание. K’во ти дреме - бързо пишеш в Гугъл цитати на някоя известна и мъдра по възможност личност - постваш на стената  и всичко е готово - остава само да изчакаш нужния брой лайкове. Всичко е поправимо и толкова лесно - за какво ти е да ходиш по срещи, като имаш и flirt4e, и gepime, и какво ли още не - виждаш снимката и решаваш - много важно дали пише не знам слято или те убича, нали има снимка с бицара 50 санта и златна верижка над блузката  с надпис Армани - хващаш го и друго не ти трябва, принцът е намерен, остава да видиш и конят дали го бива.


В България реалити предаванията сега са връх в модата на шоубизнаеса. Какво по-благоприятно поле за изява от сцената на някое колоритно шоу? За кифлите такъв тип предавания са идеална възможност светът да ги открие - току-виж им намерил богат батко с джип, току-виж хората ги харесали, пък защо не и подкрепили. Златка, усмихнато момиче, без кой знае какви претенции за интелектуални познания, влиза в къщата на Големия брат. За нея бюстът, кубиците силикон, импулсивността и харизмата на простия, но добродушния, са средства, с които да успее. Какво като не знае, че Лондон не е държава, а Белгия не е столица - животът е пред нея, славата е в краката ѝ, а на всичкото отгоре се радва и на хорското внимание - притрябвало ѝ е да знае столицата на Европейския съюз. Не, не държавата на Златките - държата на Кифлите - тя, Златка, е проблем, подлежащ на коригиране, но кифлите - за които тя е идеолог, водач и пример, те са страшните, от тях трябва да се пазим.
Добре си спомням как неотдавна, напът за училище, влязох в една баничарница - набързо да взема нещо за преди час. След мен на вратата се сблъскаха две девойки, напудрени и от горе до долу намацотени целите с грим - навярно бяха объркали входа на баничарницата с този на кафенето в следващия безистен заради Галена, чийто глас звучеше от касетофона зад витрината със закуски. Пет минути се цъклиха в гевреците и кремвиршките, докато накрая решиха, че не им се яде нищо - трябвало да внимават до петък да не качат някое кило, пък и кой ли ги бил пипáл,  тия мазнотии, някоя циганка ще да е най-вероятно. На излизане от баничарницата едното момиче се изсмя на другото, казвайки ’Малко ти е фон дьо тен-ът нещо днеска'’,  а другото възмутенo отвърна '’Ама, че си кифла - капка мозък  немаш, само гримове са ти у главата'’.


Ежедневието ни се е превърнало в битак, продаващ души - никой не се замисля за нищо - натокал ли си се, значи е шест - другото не те интересува. Чантата ти маркова ли е, всичко останало губи значение - нищо, че арабинът на пазара, дето обяснява на всички колко са красиви и какви са душички, им пробутва ментета - какво значение има редът на буквите - г-д ли е, д - г ли е, все е Г&Д. Кифлите това не го разбират - те се гордеят с хубавите си лъскави играчки и хилядите си тоалети и това напълно ги удовлетворява. Те са си самодостатъчни,  нямат кой знае каква нужда дори и от признание - каквото и да кажат другите, те са най-хубави, безгрешни, идеални - приемат само градивна критика, a другото са глупости и недомислици. Пък и кой би се осмелил да им се присмее или да каже нещо против тях - днес кифлите са модната икона, която масово всеки следва и обожава, би било грехота човек да се протипостави на елементарното и високомерното, което го заобикаля и учи как да живее.


Започнах да свиквам навсякъде да чувам "Леле, каква вифла", "Боже, колко кифленска блуза", " Гледай кво кифле". Хората определено са изменили начина си на живот - общуването не е същото, а и намеренията  са други. Момичетата припадат от вълнение, ако се намери някой готин батко да им каже "Как е, кифло?". Интересна отвън, куха и безлична отвътре, кифлата днес е най-продаваният продукт - лесно откриваема, достъпна за всеки джоб и вкус, евтина, но пък засищаща глада за известно време, тя е безспорен хит на пазара, не само наслада за очите, на която всеки може да се любува, но и истинско съкровище,  което човек лесно може да си купи.  Кифлата - това е името на многото, а не на едната. Кифлата е синдром без граници и предели на разпространение. Кифлата, това е културата, настоящето, бъдещето.


Кифлата не е опаковка -  тя не е излъчване, нито грим или определени дрехи. Тя е цялостно поведение, огледално на обществото и неговите привички. Кифлата се разпространява обратно пропорционално на това как бива възприемана - колкото повече са тези, които недогуват срещу нея, толкова повече тя се разраства, толкова повече представители ражда. Ужасът е, че обществото, заглушено от чалга ритмите и заслепено от блясъка на скъпите коли, в които се возят покровителките на бъдещото, нехае и мълчи.  Изпитвам ужас, защото дори да не мълчиш, си безсилен, кифлата не е само спирка по пътя - тя е бленувана дестинация,  мечта и споделен идеал. Кифлата е начин на мислене и възприемане на нещата. Тя  е не просто момиче с оскъдно облекло и много тежък евтин грим , а човек без реални цели и стремления.  Т я е комплексираното дете - продукт на потребленческото ни съвремие, издигнало в култ скъпото и лъскавото, оставило  стойността на заден план.
Златина Тодорова

Похищението на Европа

Eвропа е най-западният полуостров на Евразия, приет като самостоятелен континент. С това име преди повече от 2000 години означавали част от Гърция. А според гръцката митология Европа била дъщеря на финикийския цар Агенор.

Както ще видим след малко, тази връзка с финикийците и с тяхното изобретение - парите, съвсем не била случайна. Една сутрин палавата щерка на стария цар си играела с приятелки на брега на морето. Оттам внезапно изскочил Зевс, преобразен като бик, похитил девойката и я закарал на остров Крит. Там, далеч от очите на ревнивата Хера (изнервена впрочем от непрекъснатите му изневери), Зевс прекарал приятни дни и нощи с Европа. От което им се родили трима сина, двама от които по-късно станали царе. Така похищението на девойката Европа завършило с хепиенд, по холивудски. То после станало сюжет на различни картини, някои от които много известни. Тук има и две любопитни подробности. Похищението на Европа е изобразено на гръцката монета от две евро. Същото това похищение, във вид на скулптура, стои пред сграда на Европейския съюз в Брюксел. И навява разни мисли.   

Например, ще успее ли Гърция да похити отново Европа както в знаменитата легенда?
И ще има ли и този път историята хепиенд? По първия въпрос нещата са ясни - Европа вече е похитена, друга тема е дали Гърция го стори това, или Европа сама се похити. А на втория въпрос може да се отговори уклончиво. За някои краят ще е щастлив, за някои не. За голямото мнозинство пък ще остане утешението на боцмана, който развеселил пътниците на потъващия кораб с фразата: "Вода ще има за всички".
Как тогава Гърция успя да похити Европа? Макар и относително малък, това все пак е континент с територия над 10 милиона квадратни километра, към 50 държави и над 730 милиона население. Това не е като да похитиш девойка, дето едва ли има и 50 килограма. 

Евроциркът, който наблюдаваме напоследък, много добре се описва с поговорките, които остроумният български народ е създал за такива случаи. Например поговорката за зелника и за това, че не е луд този, който го изяжда. А този, който веднага след изяждането тича да му носи друг. Вероятно за да провери дали изялият един зелник може да изяде още един. Само дето не е нужно да се проверява - може. И два може. И още колкото там му донесат - и тях може.
След като стана ясно, че Гърция дължи 300 милиарда евро само на чуждите банки (общо дълговете на Гърция са над 500 милиарда, но точната сума е табу и всички суеверно я избягват) и не може да си плаща даже лихвите, богатите европейци се събраха и започнаха да мислят какво да правят с държавата, която през последните години е изяла n на брой зелници. И както се очакваше, донесоха нов зелник. Един по-малък такъв, само за 110 милиарда.
Едва ли някой се съмнява, че гърците и този заем няма да го върнат. Както няма да върнат и другия, дето е табу да се споменава колко е. И не само защото няма да искат. А защото и да искат, няма да могат. Просто така, една 10-милионна, не особено богата държава, в която не се плащат данъци и след обяд всички спят, не може да върне тези над 600 милиарда. И 100 милиарда не може да плати, това е очевидно.



Пълна енигма е защо пресметливите иначе европейци, нагазили самите яко в кризата, решиха да угробят още много пари, вместо да кътат всяко евро и да укрепят собствените си закъсали пенсионни системи, примерно. Или друго нещо полезно да направят, все пак 110 милиарда са по 200 евро на всяка една западноевропейска глава. Ако не за друго, за един здрав банкет стават.
Енигмата обаче леко изсветлява, ако си спомним за един друг знаменит принцип, завещан ни също от финикийците. И той е, че когато човек дължи пари, това е негов проблем. Но когато дължи много пари, това вече е проблем на този, който му ги е дал. Само че умният финикийски кредитор накрая прежалва каквото там е дал, продава длъжника в робство и с получените пари отива да пие едно малко. Засега обаче умните уж европейци са далеч от нивото на финикийските кредитори. Но нищо, има време да им узреят главите. А може и да не им.

Шегата на страна, наистина е интересно на Запад не ги ли виждат тези работи, или пък нещо друго имат предвид? Аз вярвам, че там има и мислещи хора, включително такива, които участват в управлението на икономиката и финансите. Та тези умни хора не може да не са наясно какво ни е дереджето и най-важното, към какво сме се запътили. И както са наясно, така вече на два пъти гасят финансовите пожари с бензин. С което вещество точно това не бива да се прави.
Първия път набориха кризата така: в САЩ напечатаха един трилион долара, а в Европа - един трилион евро. Или така беше съобщено, защото ако се направят някои сметки излиза, че всъщност са били напечатани около 5 до 10 пъти повече хартийки, на които пише долар и евро съответно. Но това няма значение. Това им е хубавото на големите числа: дали са един, два или пет трилиона, е почти все тая. То сега даже не ги и печатат трилионите, а ги генерират с едно кликване на мишката. Как току-що набориха кризата с Гърция и другите държави с натрупани дългове, които те също не могат да върнат дори и да искат? Ами взеха, че пак напечатаха един трилион евро. Това, най-малкото, говори за липса на въображение. Но от стандартен европолитик - толкова.

Дори когато имат акъл, политиците в демократичните държави не искат и не могат да мислят и да действат стратегически. Причината е в късия политически хоризонт на всяко демократично избрано правителство. Четири години има между два избора, и то ако не са предсрочни. Така остават три години, за да се свърши нещо. Защото първите шест месеца се ориентираш в обстановката, а последните шест месеца гледаш да угодиш на всички, за да те изберат пак. Е, за три години и Господ да слезе на тая грешна земя, няма как да я оправи. С което не искам да кажа, че един диктаторски режим с 30-годишен хоризонт е за предпочитане. Въпросът с диктатурите обаче съвсем не е решен и за сега, от политкоректни съображения, е оставен за бъдещите историци. При неясната оптимистична прогноза, че такива все пак ще има.
Ние обаче няма да чакаме неясното бъдеще и още сега ще споделим "некои съображения", както казваше любимият на мнозина комунистически диктатор Тодор Живков. На който историята му дари политически хоризонт от цели 35 години. Та става въпрос за диктатурите. Три от четирите прасета (групата PIGS според лепнатия им вече в Европа етикет), които са във фактически фалит, до 70-те години на миналия век бяха управлявани от диктатури. Франко в Испания, Салазар в Португалия и режима на полковниците в Гърция. Четвъртата държава от групата, Италия, пък е родина на фашисткото движение на Мусолини ("фашио" е сноп пръчки, символ на властта в Древен Рим). Има един прост принцип в криминалистиката: едно съвпадение може да е случайно, две съвпадения - едва ли, а в три съвпадения случайност няма. В горния случай имаме три съвпадения и изводът сам се налага.

Какви са изводите за България? Понеже дългът ни е относително малък, ще се наложи да го връщаме целия. Виж, ако беше огромен като гръцкия, тогава и на нас щяха да ни го опростят. Това е шега, но във всяка шега има някаква истина. Току-що излезе докладът на Еврокомисията за готовността на страната ни да влезе в еврозоната. Оказва се, че не удовлетворяваме повечето критерии. Този евроматериал е забележителен с това, че не казва цялата истина. А половината истина е по-лоша от лъжа. Та истината е, че повечето държави членки на еврозоната не удовлетворяват критериите за членство. Ама иначе са си вътре и няма как някоя членка да бъде махната. Което обяснява защо малка Гърция успя да похити Европа. А какъв ще е хепиендът, показват пазарите. Които дори не усетиха въпросния трилион евро. И курсът на европейската валута продължи да пада. Остава да видим дали някъде в похитена Европа е останал здрав разум, или някой юнак пак ще кликне с мишката. Да не дава Господ.

Катя Марашлиева

Любовта и лакрицовите бонбони


Любовта и лакрицовите бонбони

 Хр. Хинова


Лакрицовите бонбони са вид сладкарско изделие от брашно, подправено с екстракт от корените на билката женско биле, а обикновено и с анасоново масло. Особено популярни са в Холандия, където много се гордеят с тях и ги предлагат на всички чужденци. Изглеждат странно, на вкус не приличат на нищо, което сте опитвали. Подхождате към тях с недоверие, никой не уточнява дали са сладки или от какво са направени. Толкова дълго и настоятелно Ви убеждават да опитате, че накрая го правите от чисто любопитство.

Когато се влюбих за първи път, емоцията, която се роди в мен, беше подобна на любопитството към лакрицовите бонбони. За любовта знаех много- от изкуството и поп-културата и имах някаква идея какво точно трябва да представлява. Знаех обаче, че тази идея е безкръвна и неточна, защото гледах любовта през очите на другите, а не през своите собствени. Когато опиташ сам, усещането не е такова, каквото си си го представял. Това, което едни възприемат като най-големия деликатес, аз намерих за стряскащо и горчиво преживяване. Първият ми досег с лакрица и любовта беше провокиран от наивно любопитство, по детски изследователско.

Реагирах крайно: „Никога няма да опитам отново!” Е, разбира се, никой не вярва на 14-годишно момиче, което казва „никога”. Пробвах отново. И от лакрицовите бонбони, и от любовта. Този път с малко повече опит и увереност, и имунитет срещу разочарования. Оказа се, че и двете стават по-добри с времето или поне ти привикваш към горчивината им.

Лакрицът е черен, на допир напомня желиран бонбон, като го захапеш, имаш усещането, че ядеш нещо, което по-скоро би трябвало да се използва за лекарство. Холандците се забавляват много на ужасените лица на дегустаторите. Ние сме опитните зайчета, а те са тези, които отдавна са преминали през изпитанието. Спомням си, че единият от тях ми обясни, че било нормално да намирам бонбоните им за отвратителни. Истинският им вкус се усещал по-късно, когато си изял достатъчно и си научил организма си на примирение. В този момент не те интересува, дъвчеш, поглъщаш, и ти не знаеш защо, както пиеш вода. Тя е безвкусна, но е жизненоважна. Лакрицовите бонбони са нещо като културен символ на холандците, като лалетата и вятърните мелници. Дори и да не са есенциални за тяхното оцеляване, каквато е водата, са нарицателни за нравите им.
След като привикнеш с необичайността на „сладкиша” започва да ти харесва наистина и го прояждаш с наслада. Повечето жители на Холандия споделят, че така са станали страстни фенове на бонбоните. Почти никой не се е влюбил в тях от пръв опит и в началото всички са реагирали като мен- с увереното отрицание относно повторната им употреба.

Любовта е нещо, на което се научаваш. Не знаеш всичките й съставки, идва неочаквано, взривява земята под краката ти, оставя те със странен вкус в устата и си отива. Но само, за да се върне отново. Този път я посрещаш с нов поглед, в същината си тя е непроменена, но твоето отношение е друго. Сега усещането е за силен трус, не толкова разрушителен, че да те изкара напълно от равновесие. Можеш да се спънеш, дори да паднеш, но ставането е по-лесно от предишния път. Всичко с времето става по-поносимо. Някои неща дори блясват с очарование, щом се научиш да бъдеш възприемчив и толерантен.

Оказа се, че лакрицовите бонбони не са толкова лоши. Дори си сложих няколко за из път, когато се прибирах. Опитани в София, извадени от културния контекст на своето естество, не бяха същите. Това ме накара да им се зарадвам чистосърдечно и да подходя към тях с уважение. Удиви ме тяхната многообразност и факта, че тук предизвикваха дори по-голям интерес, отколкото в Холандия. Непознатото, както се оказа, умееше да извиква всякакви реакции и асоциации и дори и след петата среща с него, пак си оставаше непознато. Какво беше това? Защо мирише на йод? Яде ли се? Ще ме заболи ли корема от него, ще съжалявам ли после?

Никой не е в състояние да даде отговори на тези въпроси. Не вярвам дори създателят на лакрицовите бонбони да знае всичко за ефекта им върху хората. По същия начин не може да бъде дадена речникова дефиниция на любовта, дори не и от възрастна двойка с петдесетгодишен брак и три деца.

Те са просто там, бонбоните и любовта. Каквото и да слушаш за тях, полза няма, трябва да се протегнеш и смело да ги стиснеш, а след това уверено, с широко отворени очи, да ги пуснеш в живота си и да ги оставиш да отлежат. Като ароматното червено вино, което като бях на десет имаше вкус на оцет.

За българските студенти в Англия и ксенофобията





















След публикация в английския Телеграф за замразяване на заемите за студенти от България и Румъния сред хиляди студенти и родители бяха обзети от паника.



Министърът, отговарящ за университетсткото образование в Англия, обяви, че всеки шести заем от държавната студентска компания за заеми е от българин или румънъц и че този ръст е безпрецедентен и съмнителен. Защо точно е съмнителен не се обяснява.





По-късно от британското посолство в София излезе съобщение с уточнение, че ограничението не се отнася за заеми за покриване на таксата за обучение, а само за заемите за разноски за живеене.


Ето и позицията на Емил Хърсев, д-р ик.

Прав сте, мистър Камерън

Твърде уважаемият Дейвид Камерън, MP&PM (това е на латиница, член на парламента и премиер-министър), първи лорд на трезора, министър на държавните служби и лидер на Консервативната партия, е най-руганият политик днес. Критикуват го в чужбина и у дома, от столиците на европейския Райх - Брюксел, Берлин и Париж, и от периферията на евроимперията. Скачат му лейбъристи отляво, националисти отдясно, либерали от място. В собствената му партия го укоряват дори. Всички заради едно и също нещо: как да спре (въображаемото) нашествие на българи и румънци на Острова след Нова година, когато новите пришълци добиват право да продават труда си в цяла Европа, вкл. в мъгливия Албион. И всички го атакуват по различни, и то диаметрално противоположни причини, с изключващи се аргументи. В този общ лай не личи, че прав е тъкмо мистър Камерън!


Съвършено вярно той твърди, че "европейските свободи" (за движение на стоки, труд и капитал) са една словесна утопия, която не държи сметка за икономическите реалности и не се основава на реални механизми за гаранция на тези свободи. Нищо не пречи милиони (бедни) европейци да нахлуят в една (богата) страна, като пренесат в нея и своята лична мизерия, и нерешими социални проблеми от родината си. Няма способ бедите, връхлитащи отделна страна в съюза, да се разпределят ако не справедливо, поне пропорционално на някаква база, върху всички членове в клуба. Невъзможно е нови 10, нито дори 5-6 млн. бедни и гладни гърла да лапат социални фондове, трупани от 63 млн. британци; те и за местните не стигат, камо ли за пришълци без един паунд принос за натрупването им. Тъкмо защото не са отделяли от залъка на семействата си за социални фондове колкото британските, трудът на новите заселници е на толкова ниска цена. Ако евтините новодошли изместят британците от работните им места, кой ще поеме издръжката на милиони безработни, но пълноправно осигурени британци? Всичко казано е обективно безспорно, оспорими са последващите оценки и преценки, не фактите. Премиерът Камерън е прав и Еврокомисията трябваше да го подкрепи най-малко защото Европа е изправена пред дълбок проблем, защото икономическите основи на съюза са кухи, а правните му подпори са глинени. Вместо да се крие зад протрития параван на свещените свободи и уж непроменими договори, брюкселската Комисия трябваше да поеме вината, че досега хилядите й хрантутници не само проект за обща мрежа и съвместни мерки за социална защита не са написали, ами идея нямат дори какво да правят. Председателят Барозу и комисарите му трябва веднага да свикат Съвета на шефовете на правителствата, да сложат на масата безспорните факти и да тропнат, че няма мърдане, нужни са ефективни решения, дори да са болезнени и трудни за преглъщане. Трябва да знаем как ще се решават дълбоките социални проблеми на обединена Европа. Решението трябва да е общо, това не са проблеми, които всяка страна да решава за своя сметка и по свой избор. Ясно е: ако толкова сериозни мерки се обсъждат сега, всички дупки ще се запушват за сметка на нас, новите европейци. Сещам се какви решения ще се вземат - ще се признае накрая, че третата свобода (движение на хора) не може да се гарантира и затова ще бъде ограничена.


Защо трябва да настояваме социалните проблеми на Европа да се обсъждат и да се вземат реални решения веднага, ако знаем, че те ще са за наша сметка, на новите и бедни? Защото със или без обща и смислена стратегия на целия съюз тези проблеми все някак ще се решат - отново за наша сметка - в отделните страни. Невъзможните свободи ще ни бъдат отнети все някак (очевидно как). Ако това става страна по страна "на парче", вредите за нас ще са много повече. На общата маса за преговори в Брюксел гласът на нова Европа няма да надделее, но се чува. А в националните парламенти на богатия Запад никоя от новите страни няма и един глас. Всяко правителство ще бяга от най-близкото куче, а макар да не го признава, за Запада източноевропейците "кучета ги яли". Най-балансирана и минимално неизгодна за нова Европа стратегия за (временно) ограничаване на правата и свободите на източноевропейците, за обща мрежа и мерки за социална защита, политика за малцинствата, маргиналите и прекариата можем да получим само в общи, открити преговори в съюза, където участват и засегнатите страни. Всяко взето зад гърба на нова Европа решение ще е по-лошо за нашите страни и най-вероятно ще е безпринципно (като отказа на Запада да изпълни договорите си с Румъния и България за присъединяване към Шенген). А най-смешни са нашите некадърници, политици и неправителствени дърдорковци, които заеха - барабар Петко с мъжете - тъпата поза на критици на мистър Камерън. Ако имаха грам мозък, тези млекопитаещи щяха да го подкрепят безрезервно. Какво всъщност искаме? Права за българите на британските острови? Да е по-лесно и изгодно да се преселват онези, за които досега плащаме, издържаме и отглеждаме да пораснат, да се изучат, за да работят - кой легално, кой не дотам - през най-силните си години за чужда страна, а като грохнат на старини, да се върнат в родината, и за сметка на будалите, стояли и работили в България, да ги лекуваме и да храним онези, които се върнат без пенсия. Мъдро, няма що. В интерес на България е да подкрепим премиера Камерън, когато иска цяла Европа да поеме социална отговорност и да спре абсурдната миграция, която създава нерешими проблеми и на Запад, и на Изток: в богатия Запад нахлуват мизерстващи тълпи, а бедният Изток обезлюдява и затъва в стопанска безпомощност.




19.11.13

Колективното и индивидуалното, или за Аполон и Дионисий

Ексзистенциалната самота на съвременното живеене е преодолима. The Passionate Shepherd залага на личностната уникалност, съчетана с оргическато усещане за общност. В Центъра всеки може да разгърне творчекия си капацитет, да намери сродни души и да осъзнае мястото си в света.

18.11.13

Курс по журналистика

Учебен център The Passionate Shepherd предлага курсове по журналистика за кандидатстване във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ и в УНСС, както и за всички ВУЗ с изпит есе – журналистическо, литературно, академично, конкурсно, дискурсивно.
Курсът е 57-часов. Обученията се провеждат веднъж седмично по 3 академични часа. 


 



Курсът включва:
  • Усвояване на подходи за формулиране на подходяща теза;
  • Техники за аргументиране;
  • Умения за структуриране и композиране на текст;
  • Изграждане на практически умения и стратегии за писане на видове есета;
  • Усвояване на стандарти за текстуалност, кохезия и кохерентност;
  • Съставяне на тезиси по актуални обществени теми;
  • Практикуми по формат на кандидатстудентски изпит.

Нивото на успеваемост се отчита с мотивирани писмени обратни връзки.
Курсовете се провеждат от квалифицирани преподаватели - оценители на академично есе.




7.11.13

Новини

Държавният зрелостен изпит по БЕЛ удостоверява покриването на образователните стандарти по майчиния език и литература в средното училище. Оценката от ДЗИ се използва за прием в множество български университети.

5.11.13

Закъснели ли са ранобудниците? Кой е Фауст?




1.11.13

You're next: Ужасът! Ужасът!

 Сюжет

 

В отдалечена вила в горите, семейният празник на Дейвисън е разтърсен, когато един от гостите е прободен със стрела - първият предвестник за предстоящата обсада на къщата от убийци-психари с животински маски






Рецензия

 

За почитателите на хорора и съспенса последеният филм на режисьора Адам Уингард, известен с нискобюджетните си, но впечатляващи АБВ на смъртта и антологията V/H/S, You're next няма да е разочарование. Действието тук не се развива в шаблонната за хорорите горска колиба, а в семейната вила в гората с неочаквани обрати, с криминален съспенс а ла Агата Кристи, с агонизираща жестокост алангле.


Поредицата от истински шокиращи убийства от психари с животински маски, атакуващи от горите, градира гловоломно. На пръв поглед жертвите са безлични, бегло характеризирани, но с увеличаването на труповете оцелелите притеглят съчувствието на зрителя. Сценарият на Саймън Барет изкусно върти ножа, а Адам Уингард умело наслагава кръвопроливните сцени с много бруталика и черен хумор преди да разкрие причината за тази инвазия в развързката.

 Присъда

You're next не претендира да преобръща клишетата на хорор жанра и може би точно поради това е един приятен удар с чук преди вечеря.