Хамлет на матура по БЕЛ

Хамлет на матура по БЕЛ

Защо „Хамлет“ остава непознат за българския ученик? Защо трагедията се изучава (понякога) само „в пакет“ с обемната литература за 10. клас ( западноевропейска, руска и възрожденска!)? Защо не се ревизира „канонът“ на произведения и автори за матура по БЕЛ и да включи творбите на световната класика? Каква е връзката между Хамлет и българския му съвременен връстник? – В трагедията на смутното време. В това, че кръгозорът на датския принц е по-широк, отколкото позволява епохата, а на българския дванайсетокласник – обратно - той знае по-малко, отколкото изисква времето. И всички около него участват в заблудата му.

Трагедията на Хамлет

(Интерпретативно съчинение)


Въпреки че закъснява в Англия епохата на Ренесанса добива своя разцвет точно там- в страната на Шекспир. Английският ренесанс се развива в два периода: ранен,- период на раждането и утвърждаването на идеологията на хуманизма- вярата в човека, че е „ венец на всички живи твари „ , и зрял „или висок“ Ренесанс- белязан със скептицизъм и песимизъм по отношение на ренесансовите идеали.

В тази песимистична епоха Шекспир сътворява една от най-популярните си трагедии- „Хамлет„ . Историята на младия датски принц, изпълнен с оптимистичните идеали на Ренесанса, и сблъсъка му със заобикалящата го действителност в замъка Елсинор е отражение на кризата на хуманизма. Отличителна черта на епохата, в която се появява трагедията, е упадъкът на идеалистичния светоглед, усъмняването във величието на човека и мястото му  в космоса. – антропоцентризма.

Трагедията на младия принц Хамлет се изразява в противоречието между дълга му да отмъсти за убития баща и съмненията му като хуманист, който е надраснал времето, да възстанови реда и хармонията в света. Хамлет е изправен пред драмата на времето , в което се е родил – крушението на идеала за съвършенството на човека. Конфликтът между ренесансовия идеалист и закостенялото средновековно мислене е изразен в трагедията чрез конфликта между Хамлет и Клавдий, а в по- широк смисъл между Хамлет и обитателите на бащиния му замък.

Още в началото на драматичното действие  е показан поводът за завръщането на младия принц у дома- внезапната смърт на баща му, узурпирането на трона от чичо му и прибързаната женитба на овдовялата  кралица за новия крал. Тези събития нараняват и объркват Хамлет, карат го да се чувства самотен и безпомощен. Последната причина за неизбежния драматичен конфликт са думите на призрака на убития крал. При разговора с него Хамлет узнава за подлото братоубийство и коварното завземане на трона, властта и кралицата. От този момент принцът се изправя пред бездната на своята трагедия: от една страна- синовният дълг да отмъсти , от друга – светлите хуманистични идеали, които носи в себе си. Хамлет осъзнава трагичната несъвместимост на своя светоглед с действителността, в която властват корупцията,  подлостта  и насилието. Дори неговият приятел Хорацио не може да се извиси до прозренията му, затова след разговора с баща си принцът се обръща към него с думите:

Да , има по земята и небето
неща, Хорацио, които нашта
нещастна философия не е
дори сънувала! …                                                           

Хамлет разбира, че отмъщението няма да възвърне хармонията в света, но е безсилен да се противопостави на синовния дълг, в който го заклева призракът.Това го кара да изрече тъжното си прозрение за времето :

Векът е разглобен.  О, дял проклет :
Да си роден,за да го слагаш в ред !

Изправен пред тази трудна задача, Хамлет трябва да осмисли пътя и средството за отмъщение.
Това обаче го кара да изживява дълбоко вътрешно раздвоение, да търси отговори на въпросите за човешкото падение. Това падение той открива навсякъде около себе си- в краля, в майка си , в приятелите му от детството Розенкранц и Гилденстерн, в любимата му Офелия, в царедворците  Полоний и Озрик. Особено огорчен е от измяната на кралицата, тя пробужда мрачни разсъждения за света и за слабостта на жените:

Как чужд, безсмислен, плосък ми се вижда
Тоз свят със нравите му! Пфу, че гадост!
     /… /
О , слабост , твойто име е жена!

Кралицата майка е изменила на паметта на мъртвия си съпруг, като бързо го е прежалила и се е оженила за брат му. Бракът на майката е дълбоко разочарование за Хамлет, който въз основа на него прави обобщението си за моралната  неустойчивост на жените.

Тези мрачни душевни терзания карат принца да се колебае и съмнява във всички дори и в себе си. Загубената вяра в човека и доброто е най-силно изразена в  монолога „ Да бъдеш или не ?“. Това е най- дълбокият екзистенциален трагизъм, до който достига нещастният принц. В него се излагат размислите му за трудността на човешкия избор и за отговорността след взетите решения, за страха от смъртта и за тежестта на битието, за тялото и духа, за времето и вечността.

Скръбта и отчаянието честно навеждат Хамлет на мисли за самоубийство като лесен изход  от проблемите. Но те не го отказват и от намеренията му . Чистата му душевна същност не може да се примири със злото в живота. Съмненията му са съсредоточени около това как да докаже вината на братоубиеца, но от много размисъл бездейства и сам започва да се винѝ с гневни думи :“ Аз имам дробче колкото на гълъб „ , „Ама какво магаре съм ! „,“ мухльо „ , “Подлец и низък раб“. Той търси сили в собствените си колебания и съмнения. Шекспир не лишава Хамлет нито от душевното страдание, нито от колебанието, нито от депресията. Колебанието му е предизвикано от дълбоките съмнения -.в думите на призрака, в приятелите си от детството, в най-близките си жени Офелия и майка му . Равносметката му е тежка, мрачна, болезнена  и изпълнена със самоубийствени мисли. Той осъзнава дълбоката си лична невъзможност да „подреди“ света и затова се устремява в битка за спасението на доброто в човека. Така той се противопоставя  на средновековния свят на злото.

Нещастният принц намира временен изход и отлагане на предопределението в „лудостта си „. Тя за него е и защита, и средство за откриване на истината. Маската на лудостта е спасение за Хамлет, защото му позволява да действа безнаказано и му осигурява време за размисъл. Отлагайки кръвното отмъщение, Хамлет сякаш дава шанс и на себе си да остане хуманен, колкото се може по-дълго време.

Хамлет многократно пропуска възможността да отмъсти на убиеца за смъртта на своя баща, защото отмъщението е характерно за човек със средновековно мислене, а Хамлет не е такъв.  Принцът иска възмездие и възвръщане на предишния ред, а не смърт. Ето защо преди да посегне към рапирата, Хамлет решава да използва друго оръжие -  на словото, чрез театралното представление.

Пиесата е истинската кулминация на трагедията. С помощта на принца в представлението е заложена клопка, която трябва да даде узнаването на истината и да пробуди съвестта чрез изкуството. Хамлет получава своето удовлетворение , защото по средата на представлението кралят не може да прикрие угризенията на съвестта си и прекъсва пиесата. Принцът получава категорично доказателство за вината му.

Хамлет обаче не убива Клавдий, докато той се моли, защото смята, че страданията на гузната му съвест са по-страшни за грешника от кървавото убийство и защото иска душата на краля да няма покой и опрощение в смъртта. В тази сцена средновековните предразсъдъци отново възпират Хамлет от действие, а това бездействие става повод за стремително развиващата се трагична развръзка.
За да уличи убиеца, Хамлет отива при майка си и директно пристъпва към разобличаване. Той я обвинява грубо и жестоко:

                      И да се търкаляш
във мазното петно на похотта,
запарена от пот, порок, поквара,
сред дъх на кочина!

В тази сцена Хамлет показва пред майка си, че душата му е разпъната от узнаването на истината и че лудостта му е мнима. Той споделя ужасното си страдание - че от милост трябва да бъде жесток. Това, което го бави не е колебание, дълбоко осъзнатият конфликт между синовен дълг и нравствена мяра, между разум и чувства. В тази сцена Хамлет убива Полоний, вземайки го за Клавдий.

Изключително трагичен е образът на хуманиста принц, защото всички негови действия и бездействия водят до смъртта както на виновните, така и на невинните. Той става причина за лудостта и самоубийството на любимата му Офелия, за погубването на Розенкранц и Гилденстерн, а в последната сцена въпреки че постига възмездие – убива Клавдий – Хамлет причинява смъртта и на Лаерт, и на майка си.

Драматичният финал произтича от сложната борба, която е води Хамлет в името на хуманния си светоглед. Той също умира в тази борба. Неговата трагична смърт трогва зрителя, защото Хамлет е сам в света на средновековното зло, което властва. Но младият принц е носител на онези високи добродетели, които са характерни за ренесансовия хуманизъм и които го правят безсмъртен. Хамлет е въплъщение на универсалните ценности – вяра в справедливостта, благородство на духа и устрем към правда и разумност. Тези му качества зареждат с оптимизъм, показват, че дори когато изборът е труден, човек винаги трябва да се стреми към доброто, справедливостта и хармонията.

За този възвишен образ са валидни думите му, които произнася като моментно прозрение и възхвала на висотата на хуманистичния дух: „Човекът! Какво великолепно творение е той! Колко благороден е с разума си; колко безкрайно богат откъм способности, изрази, движения; колко изумително съвършен в действията си; колко приличен на ангел в своята прозорливост; колко подобен на бог! Върховна красота на света! Венец на всички живи твари!“

Posted in: Матура по БЕЛ,произведения и автори за матура по български,Хамлет на матура по БЕЛ