Темата на предварителния писмен изпит по журналистика в Софийския университет 2015/2016

На писмения изпит по журналистика в Софийския университет за учебната 2015/2016 изтеглиха темата „Свестните у нас считат за луди„.

Тази година изпитът е следобед от 14ч. и ще продължи 3 астрономически часа.
Кандидат-студентите ще имат възможност да се явят на две писмени изпитни сесии – предварителна и редовна. Устен изпит полагат само кандидатите, изкарали по-висока оценка от 3.50 на писмения изпит.

Изпитът по журналистика е вход за специалностите: Журналистика, Връзки с обществеността и Книгоиздаване.

Учебен център The Passionate Shepherd пожелава успешно представяне на кандидат-журналистите от курсовете по журналистика.


Учебен център The Passionate Shepherd публикува критериите, по които ще се оценяват знанията и уменията на кандидат-студентите по журналистика.


Критерии за оценяване на писмения изпит в СУ  по журналистика, връзки с обществеността и книгоиздаване.
Писменият изпит по журналистика, връзки с обществеността и книгоиздаване има за цел да оцени способността на кандидат-студентите да създават цялостен и завършен писмен текст по зададена тема. Работата може да бъде написана в свободно избрана от автора прозаична форма и достатъчен за пълноценното разгръщане на замисъла обем.
Темите за писмения изпит са от съвременния обществен, политически, икономически и културен живот, отразен в българския периодичен печат, радиото, телевизията, интернет.
Изпитната комисия формулира темите непосредствено преди изпита. Изпитът започва с изтеглянето от кандидат-студент/ка на една от темите, като контролно се отварят поне още две теми. Писменият изпит продължава 4 астрономически часа.
Предмет на оценка са:
а) уменията на кандидата да изгражда цялостен завършен текст – единен в структурно и смислово отношение; придържането към темата; ясното формулиране и аргументиране на авторската позиция (логическо, фактологическо, чрез позоваване на авторитети, чрез литературни, исторически и политически съпоставки и др.)
Самите твърдения на автора не са предмет на оценка, освен в случаите на допуснати фактологически грешки и смислови неточности, както и при изразяване на етническа и верска нетърпимост, на ксенофобия и омраза към другостта, към различието.
б) умението да се организира и композира изложението; да се подбират подходящи примери; да се правят анализи и обосновани заключения;
в) общата култура: познаване и уместно боравене с историческите, социалните, политическите, научните, културните, литературните и др. факти, използвани в изложението;
г) писмената култура: богатство на езика и обработеност на стила; правопис и пунктуация; избягване на употребата на клишета и заучени формулировки (езикови, литературни/литературоведски, журналистически и др.); избягване на словесно разточителство, общи фрази, преднамерена маниерност, смислови и логически повторения;
д) оригиналност на подхода при избор на гледна точка, на жанрова форма; при въвеждането в темата, финала на разработката; при изграждането на образи, използването на паралели, антитези и др.

Read More

Захарен памук, академично есе

Автор: Татяна Йорданова, курсист от учебен център The Passionate Shepherd, 

Подготовка за изпит по журналистика.

Най-доброто академично есе за месец декември.

Розово. Бяло.

Бяло. Розово.

Дружелюбен господин държи пръчка в ръката си и ме чака да избера цвят. Вкусът на захарния памук е винаги един и същ, независимо как е оцветен.

Със светещи очи поръчвам.

„Избирам розовия.”

Продавачът, с още по-светещи очи, ми подава една топка кристализирала розова захар, по-голяма от главата ми. Слага Паисий Хилендарски в малкия си джоб и е видимо доволен. Оглеждам се наоколо. Площадът е пълен с розови и бели облаци. Тълпата от хора е разделена по цветове. Като на пружини всички потапят главите си в облаците и жумят. Стискат очи и търсят с език нещо за преглъщане. Розовите гледат изпод захаросаните си вежди белите, сякаш избора на друг цвят ги прави врагове. Като част от цялата тълпа оплитам главата си в захарните нишки и в този момент гърлото завижда на веждите ми, защото по тях има повече захар, отколкото успявам да преглътна. Остава единствено натрапчивият вкус на горена захар и лепкавият допир на пръстите. За два лева си купих огромно сладко шарено пространство въздух и измамното чувство, че стомахът ми е пълен.

Но не е само стомахът. Ушите ни са натъпкани със захарен памук. Слушаме едни и същи приказки. Лъжите са едни и същи. Огромни и бодливи. Засядат между двете ни уши и пречат на истината да стигне до съзнанието. Държавата ни е облак от захар, който изглежда сякаш съществува. Държавата ни е симулация на държава. Тя е облак, който лепне от лъжи. Облакът лъже, че го има, а ние преглъщаме в очакване. На очакванията си получаваме едно сладко нищо. Давим се със собствената си слюнка. Със собствените си надежди. Защото нямаме държава, която да ни храни с истини. Имаме симулакрум. Имитация, прикриваща липсата на оригинал. Имаме „нещо” като институции, в медиите говорим за „нещо” като родолюбие, създаваме „нещо” като благотворителност. Стремим се към „нещото” и отиваме към нищото.

Ние нямаме институции, дори да изглежда, че имаме. Ако България е организъм, а институциите са животоподдържащите органи, то държавата ни е кожа и кости. България не диша, не се движи, не мисли и не действа. България е болна, защото в нея няма институция, която да живее. Правосъдието е изкривено. Изкриви го личният интерес. Съдийското чукче е симулакрум. То крещи за справедливост, а я убива. Ударът на чукчето не наказва греховете, а ги създава. Здравеопазването е болно. Разболя го алчността. Болницата е симулакрум. Обещава спасение, а предлага обреченост. Огромни сгради, в които няма място за здравеопазване, но има място за бизнес. Образованието е неграмотно. То иска да възпитава, а създава невъзпитаност. Обещава да издигне достойни личности, а смъква критериите си, за да създаде контролируема тълпа от хора, която не диша, не се движи, не мисли и не действа.

Патриотизмът е балон, който надуваме с празни приказки. Той е удобен инструмент за постигане на користни цели, за манипулиране на народното съзнание. Разнасяме патриотичните си слова, изсмукани от пръстите, и се борим за „националната кауза” само докато сме в полезрението на обществеността. Думите не тежат и не значат много. Не значат нищо. В една препълнена с хора зала се провежда конференция за взимане на мерки с цел повдигане на статута на учителите. Разпален оратор е превзел трибуната и обяснява на многобройната си аудитория защо обича България. Залата настръхва. Конференцията прилича на рецитал на Ботеви стихотворения. Камерите снимат, публиката е доволна, ораторът е велик, а мерките за статута на българския учител са отложени за следваща конференция. Балонът е достатъчно надут. Ушите болят от празни приказки. Има аплодисменти, но няма патриотизъм. Защото разпалени оратори го балонизираха. Отнеха смисъла от думите. И когато от надуване огромният балон се спука, в него откриваме само въздух, който не тежи и не значи нищо.

В България благотворителността симулира милосърдие. Тя е политика. Тя е гъба за изчистване на нечие име, за изтриване на нечий срам, за попиване на народно одобрение. В студиото на национално радио фолкдива споделя, че дарила на домове за сираци блокчета за рисуване с нейни снимки на корицата. Благотворителността е въпрос на имидж. Това е най-добрата пиар акция. Неслучайно шотландският писател Уилям Макилвани сравнява даренията с натрапчивия смях: „Има един вид смях, който хората използват на публични събития, като че ли шегата е благотворителен аукцион и те искат да бъдат видени как оферират.” Благотворителността е симулация на човечност, но не е човечност. Тя е сензация, която непременно трябва да събере чуждите аплодисменти.

След мен едно внуче води баба си за ръка. Иска захарен памук.

- Розов или бял? – пита продавачът.

- Бабо, розов или бял да избера?

- Все тая. И двата са по два лева.

В България ни продават надежди. Българинът е едно дете, което мисли, че има избор. Радва се, че живее в свят, в който може да избира свободно. Радва се, че го питат. Радва се, че отговаря. Но който и цвят да избере, вкусът е същият, а надеждата е само облак.

Държавата ни е като захарен памук. Оставя ни със странен вкус в устата, празен стомах и натъпкани с измислици уши. Намираме се в едно малко пространство, пълно с думи, които лепнат от лъжи. Полепват по очите ни, за да останем слепи. Тъпчат се в ушите ни, за да сме глухи. Оплитат се в устата ни, за да мълчим.

Светещи очи ме чакат да избера цвят.

Синьо. Червено.

Червено. Синьо.

Все тая. Всичките ми излизат скъпо.

Read More